Синът ми е на 2 години и имам проблем с това да му обясня кое е игра и кое е сериозно. Например казвам му да не ми стъпва върху краката и да не се опитва да се катери по мен, защото ме боли, но той започва да се смее и с още по-голямо настървение да го прави. Сякаш си играем. В подобни ситуации повтарям няколко пъти, че това не е шега, не си играем и накрая нещата ескалират и аз просто се махам или с по-висок тон му казвам, че ме боли… И тогава той се разстройва. Не знам това период ли е, така ли трябва да реагирам или не. Искам да разбере, че има неща, които са сериозни и моменти, в които да ме слуша…
Всъщност Вашата реакция е съвсем естествена – Вие ясно заявявате, че има едни лични и неприкосновени граници на тялото, които той не може да нарушава. Разбира се, той е още във възраст, в която тепърва учи тези неща и със сигурност е нужно време и търпение. Има два важни акцента – когато казвате “Не!” Уверете се, че става така, че е “НЕ!” – мисля, че това е ясно от посланието Ви, от думите Ви – ако не бъдат чути, следва действие. Другият детайл – често виждам родители, които преди да кажат “не така” започват без да искат дори, да се смеят. Това отправя послание за игра, и ако се е случвало, е възможно да го обърква. Трето – потърсете подкрепа в тези моменти от бащата (ако го няма, обяснения от типа: “какво ли ще каже тати, ако му разкажа?” също работят), защото именно бащината функция е да поставя граници пред малкото, но порастващо дете. Позовавайте се на неговия авторитет (или на чужд авторитет, който да сложи тази важна забрана).
Елена Мечева, клиничен и консултативен психолог