Ще започна с признание. Обичам да уча и да подреждам знанието в главата си. Обожавам да предполагам как ще се случат нещата в живота ми, а после да наблюдавам как реалността ги променя.
Във фантазиите ми почетно място заемаше и майчинството. Преди да стана майка все си представях, че мои приятелки първо ще имат деца, а после аз ще почерпя напоително информация и ще се подготвя за едно блажено майчинство. Ще бъда като на лекции в университет, ще слушам и ще записвам чинно, ще разбера тайните на бебетата, които като че ли всяка майка изглежда магически узнаваше щом се сдобие с дете. Или не, дори още преди това.
В измисления ми свят се разхождаме с количките из града. Пием си кафето и се радваме на децата. Техните задължително малко по-големи от моето. Аз горда от отглеждането му като една малко по-добра версия на техните бебета, защото, нали, се учех от техните грешки. Често в главата ми изникваше образ, да не кажа план, как някоя от тях ще ми остави нейното дете за малко и аз ще трупам опит, докато самата аз още нямам свои деца. Егото ми понесе лек удар, когато една приятелка още в ранната ни младост заяви по този повод, че не би ми оставила детето си. Думите ѝ бяха “нали те познавам, ще се зачетеш в някоя книга и ще го забравиш”. Това силно ме накара да се замисля аз направена ли съм от “родителски” материал и затвърди увереността ми, че първо като отговорен човек трябва да направя един “тест драйв” с чуждите деца. Имах нужда от теория, а и от практика.
Идеята за влизане в дълбокото изведнъж винаги ме е ужасявала. Както за морето, така и за работата, а оказа се, и за майчинството. Надявах се то да не ми се случи по този начин и да мога като едно добро момиче и отличничка да вляза подготвена, поплувала тук-там в закрити и открити басейни, упражнила скок от най-ниското стъпало и събрала смелост с безопасните опити, където не дебнат подводни течения и медузи.
Годините минаваха, а в близкото ми приятелско обкръжение все още не се намираха бебета и деца и опитът ми продължаваше да бъде близо до нулата. Приятелки с бебета? Липсват. Братя или сестри с бебета? И те. Поне някакви по-малки братя или сестри, за отглеждането на които да съм помагала? Не. (За протокола и по-големи също не се намират.) Опит като детегледачка, дори за час? Не. Хайде, де, куче или поне коте? Вече ми става неудобно, но също не.
Желанието за бебе се усилваше от година на година и ето, че на 28 години то освен във фантазиите ми зае място и в корема ми. Тогава макар и с основателно поставен под съмнение детегледачески и родителски капацитет, започнах да бременея. Голямата цел беше постигната, бях бременна въпреки някои очаквания преди това. Месеците минаваха, аз се отдадох на страстта си към придобиването на огромни количества нужна и ненужна информация за бременността. Всяка седмица виждах сменящи се картинки, които показват размера на плода, всеки изминал ден беше победа и броях дните докато постигна главната цел – да срещна рожбата си.
Погълната от желанието за бебе, след това тревогите на бременността и мечтата за здраво бебе, а после радостта и терзанията на бебешкото време, аз бях във вихъра на емоцията. Като повечето млади майки открих, че по всеки бебешки въпрос има два абсолютно убедени и кълнящи се в правотата си лагера и изборът към кой от тях да се причисля беше мой. Завъртя се въртележката от кърмене, игра, сън, захранване, следене на етапи на развитие и майчински групи, изграждане и вечна промяна на режим. Дните понякога бяха безкрайни и трудни, непредвидими, понякога просто еднообразни и потънали в рутина. Всичко вървеше едновременно като много реалистично действие и като на филм. Сякаш бебешкият период нямаше никога да свърши.
Бях погълната от измерване на срокове – първи, втори, трети триместър, раждане, първи, втори месец, половин година, година, първи думи, кога ще проходи. Винаги имаше следваща цел, която „гонех“ или чаках. Бях като амбициозен нов служител във фирма, който гони срокове, за да завърши проекта успешно, нещо като първо, второ или поредно тримесечие.
Аз все още гонех срокове, но нещо бавно, но сигурно се променяше и това беше той – бебето ми. Проправяше си път съзнанието. Някъде там между първите осмислени срички и бебешки игри, видях как моето момче ме гледа с други очи. Усещах колко много разбира от това, което му казвам, как се превръща в дете, което дори може да се шегува с мен и околните. Промяната дойде като огромна радост, че тепърва започва общуването, че той ще открива света с моя помощ и ще има да каже на света милиони неща. Освен промяната в него видях и разликата в себе си. От майка на бебе аз ставах майка на дете, малък човек и личност. Усещането бе, че родителството тъкмо започва. Че повечето тревоги са били малко преувеличени, че съм била толкова фокусирана над това да имам бебе, че съм забравила, че то ще се превърне в дете.
Бременността и бебешкият етап изглеждаха почти безкрайни в очите ми. Усетих, че мисля и говоря в „само да“: „само да“ мине бременността, „само да“ се роди, „само да“ успея да го кърмя, „само да“ го отбия, „само да“ започне да спи. Но първата година мина и вече съм дълбоко във втората, в която „само да“ не свършват, ако им позволиш да е така. Тази първа година ми даде перспективата, че понякога прекомерно се вглеждаме в краткосрочното, постигаме мечтата за положителния тест, следващата мечта за успешен първи триместър, след това живо и здраво бебе след раждането. И след тази луда година, в която разбрах с всяка част от себе си, че единственото постоянно нещо е промяната, прогледнах и видях детето си. Човекът, който сме създали и с когото сме свързани завинаги. Предстоеше ми още повече учене. Проектът беше всичко друго, освен завършен. И ако сме честни, никога нямаше да е напълно завършен. Което е прекрасно.
Автор: Мариета Гарванска, майка и част от семейството на 1 наум