Само по себе си налагането на твърди граници без каране, заповеди, команди и наказания не е трудно. Децата са много по-изпълнителни и съдействащи в позитивна, стимулираща и поощряваща среда. Трудността се корени в невъзможността на родителя винаги да се въздържи от обвинения и заплахи, да прояви търпение и да не се развика, да прояви разбиране, като се постави на мястото на детето, да загърби заучените методи за възпитание и да приложи нови, по-емпатични и по-логични. Защото познавайки етапите на развитие при децата, подходящите реакции и подход добиват много логика и дават резултати напред във времето. По никакъв начин не искам да вменявам вина. Напълно човешко и нормално е да не сме перфектни във възпитанието и да допускаме грешки. Важното тук е да ги приемаме и да продължаваме да опитваме, поучавайки се от тях. Най-важното е да възпитате в детето да прави нещата, водено от своето желание. А не насила. Така в един момент то самичко изгражда граници и самодисциплина. Има методи, чрез които да получавате съдействието на детето. Именно чрез тях поставяте граници без даже да се усетите. Ще разгледам този случай, който сте описали като пример. Първо детето е още малко и е напълно нормално да реагира бурно при молбата да изчака. За нас, възрастните, е трудно да проявяваме търпение понякога, а какво остава за едно толкова малко дете с незряла нервна система и почти нулев житейски опит. Тоест да очакваме едно такова неопитно същество да се научи на търпение бързо и без раздразнение е нереалистично. Ето тук идва нашето разбиране и приемане на гнева и неуспеха на детето. Освен това какво са две минути за детето? То няма никакво понятие от време, това е нещо твърде абстрактно. Реакцията на детето е била напълно нормална за възрастта му. То не получава веднага това, което иска, не знае още какво е това търпение, трудно му е да се справи със задачата да изчака, а когато на децата нещо им е трудно, те се ядосват и обвиняват останалите за тяхното затруднение. Съответно тъй като все още не могат да разпознават и контролират гнева, те действат импулсивно, а не напук или за да манипулират (в случая детето хвърля чинията). Правилно сте усетили, че реакцията Ви след това е неправилна и си е типично наказание. Приемаме, че детето е допуснало грешка, макар и неосъзната. Наказвайки го, ние учим детето, че да се греши е нещо забранено и срамно. Нашата задача е да научим децата, че няма нищо лошо да грешиш. Важното е да се поучиш от грешката и да знаеш как да я поправиш. Така че ефективен подход в тази ситуация би бил:
1.Казваме на детето да изчака, докато измием ето тези 3 чинии. Така по-лесно може да проследи колко точно е нужно да изчака.
2.Ако въпреки това детето не се справи с търпението и хвърли чинията, не обвиняваме и не обиждаме. Всичко това единствено обезкуражава детето и му носи информация “аз съм лош, не мога да се справя”.
3.Описваме ситуацията и валидираме емоциите без сочене кой какво е направил- “Ти се ядоса, защото не те свалих веднага ли? Имаше нужда да хвърляш и да удряш? Разбирам те. Понякога наистина е много трудно да проявим търпение.”
4.Давате алтернатива как да изразява емоциите и нуждите си следващ път-“Следващия път вместо да хвърляш чинията, просто ми кажи “Мамо, ядосан/а съм. Трудно ми е да изчакам.” и заедно ще измислим решение.
5. Не поправяйте грешката на детето, а му помогнете то да я поправи, отново без сочене тип “ти разпиля храната, ти си я събери” -“Виждам,че има пръсната храна по пода. Как можем да почистим? Искам ли да ти дам една салфетка и да избършеш? Или да изметем с метлата?”
Стимулирайте го самичко да измисля начини за поправка. Някои от изброените точки са по-приложими при деца над 2 годинки, но не пречи да опитвате и да добивате опит от сега как да говорите на детето така, че да Ви съдейства и да Ви слуша, водено от желание без страх да греши,знаейки,че всяка грешка е поправима и че вместо наказание, ще получи помощ и съвет. Относно границите, там важното е да правите разлика между желание и нужда. И да задоволявате всяка нужда на детето. Защото детето само по себе си няма проблем с границите, напротив. То се чувства добре при тяхното наличие. Но е важно да уважаваме неговата проява на несъгласие при поставянето на граница, да я отстояваме и едновременно с това да задоволяваме нуждата от емпатия и разбиране в такъв момент. Ако това е изпълнено, детето без проблем ще спазва зададените граници. Коментарът ми стана прекалено дълъг, затова ако не сте попадали на методите за съдействието, мога да Ви ги опиша накратко и ако изпитвате затруднение да разберете написаното от мен, може да ми дадете конкретна ситуация с опит за поставяне на граници. Има така наречени естествени и логични последствия. Децата учат най-добре чрез естествените последствия: Пипаш горещата печка->опарваш се, излизаш в снега без яке – > студено ти е. Логичните са винаги зададени от родителя и не са за предпочитане. В случая Вие сте използвали подобие на логична последица : “Тъй като събори храната, аз трябва да отделя време да изчистя и тогава да те сваля”. Само че има две важни подробности при използването на логични последици. За да ги разбира детето, то трябва да разбира причинно-следствената връзка и за да не звучат като наказания, детето трябва предварително да е информирано какво би се случило, ако направи дадено нещо,а не да му се съобщава след като вече е извършило действието. По този начин то носи отговорност за действието си и понася логичното последствие, а не наказанието. Но това отново са методи, подходящи за по-големи деца и то за крайни случаи.
