През първите си месеци и години детето е най-привързано към майката. Тази привързаност води началото си от времето преди раждането, когато майката и детето са все още едно цяло, макар и да живеят като самостойни единици. В някои отношения положението се променя след раждането, но не толкова, колкото би се очаквало. Бебето, макар че вече живее извън утробата, все още е напълно зависимо от майката. От ден на ден обаче то става все по-самостоятелно: прохожда, започва да говори, да изследва света от своя гледна точка. Отношението към майката частично изгубва жизненото си значение, в замяна на което взаимоотношението с бащата придобива все по-важна роля. За да разберем това пренасочване от майката към бащата, се налага да изясним съществените качествени разлики между майчината и бащината обич.

По своята природа майчината обич е безусловна.
Майката обича новородената си рожба като свое дете, а не защото отговаря на някакви специфични условия или живее според някакви конкретни изисквания. Безусловната обич отговаря на един от най-силните копнежи не само на детето, но и на всеки човек. От друга страна, фактът, че си обичан заради собствени заслуги, заради това, че имаш известни основания, винаги хвърля сянка на съмнение — може би не е доволен от мен оня, който искам да ме обича, може би това, може би онова — винаги съществува страх, че обичта между двамата може да свърши. Освен това „заслужената“ обич много лесно предизвиква огорчение, че човек не е обичан заради самия него, а единствено защото създава удоволствие и в последния анализ — не е обичан, а използван. Нищо чудно, че всички благоговеем пред майчината обич, като деца и като възрастни. Повечето деца са наистина щастливи като обект на майчина обич.

Взаимоотношенията с бащата са съвсем други.
Майката е домът, в който започваме живота си, тя е природата, почвата, океанът. Бащата не е такъв естествен, роден дом. През първите години на детето той почти няма връзка с него и ролята му не може да се сравни с майчината грижа. Въпреки че не е олицетворение на естествения свят, бащата представлява другия полюс на човешкото съществуване — светът на мисълта, на сътворените от човешка ръка неща, на закона и реда, на дисциплината, на пътешествията и приключенията. Бащата е този, който учи детето, който го извежда на пътя към света. Тясно свързана с неговата роля е функцията, произтичаща от обществено-икономическото развитие. Когато възниква частната собственост и възможността тя да бъде наследявана от единия от синовете, бащата започва да мисли в ръцете на кой от тях ще я остави. Естествено изборът му пада върху оня, който е най-подходящ и затова най-много го обича. Бащината обич е условна. Нейният принцип е: „Обичам те, защото ти ще осъществиш очакванията ми, понеже ти изпълняваш дълга си, понеже си като мен.“ В условната бащина обич, както в безусловната майчина любов, откриваме негативна и позитивна страна. Негативната се свежда до самия факт, че бащината обич трябва да бъде заслужена и може да изчезне, ако синът не прави онова, което се очаква от него. В нейната основа е залегнал принципът на подчинението като най-важна добродетел, а неподчинението — като най-голям грях, и съответното му наказание — лишаване от бащина обич. Позитивната страна е не по-малко важна. Понеже неговата обич е условна, аз мога да направя нещо, за да я заслужа, да си я издействам. За разлика от майчината обич тя не е извън моята воля.

Майчиното и бащиното отношение отговарят на собствените потребности на детето.
Рожбата се нуждае от безусловната майчина любов и грижа във физиологичен и психичен аспект. След навършване на шест години детето започва да чувства нужда от обичта на бащата, от авторитета и ръководството му. Ролята на майката е да му гарантира сигурност в живота, а на бащата — да го учи, да го насочва, за да се справя с проблемите, пред които го изправя обществото. В идеалния случай майчината любов не се опитва да ограничи растежа на детето, не поощрява неговата безпомощност. От нея се изисква да има вяра в живота, а следователно да не прекалява с безпокойствата си около детето, за да не го „зарази“ с тревогите си. Част от живота й трябва да бъде посветен на желанието детето да стане самостоятелно и в края на краищата да се отдели от нея. Бащината обич трябва да се ръководи от принципи и очаквания. Тя трябва да бъде въздържана и толерантна, а не заплашителна и авторитетна. От нея се изисква да осигурява на растящото дете засилващо се чувство на компетентност и в края на краищата да му създаде условия да се превърне в самостоятелен авторитет, отделен от бащиния.

Най-сетне зрелият човек стига до момента, когато вече става майка и баща на самия себе си.
Той има, тъй да се каже, майчина и бащина съвест. Майчината говори: „Няма грях, няма престъпление, което да те лиши от моята обич, от желанието ми да живееш и да си щастлив.“ Бащината съвест казва: „Ти сбърка, не може да не понесеш някои последици на твоите деяния, а главното е, че трябва да промениш поведението си, ако очакваш да те обичам.“ Зрелият човек не е зависим от присъствието на майката и на бащата като външни реалности, а ги е пресъздал в себе си. Освен това зрелият човек обича едновременно с майчина и с бащина съвест, въпреки че те сякаш са несъвместими.

Ако усвои само бащината си съвест, той ще стане груб, коравосърдечен. Придобие ли само майчина съвест, ще загуби ориентация за разумна преценка и ще пречи на своето развитие и на напредъка на другите.

В този процес — отначало привързаност към майката, после — към бащата, и накрая синтез на двете тенденции, се крият душевното здраве и пътят към зрелостта. Неуспехът на подобно развитие става причина за невроза. Макар че разширяването на разсъжденията ни в тази посока излиза извън рамките на книгата ни, някои кратки допълнения биха помогнали за изясняване на гледището ни.

Откъс от “Изкуството да обичаш” на Ерих Фром