Аз съм от родителите, които искрено вярват, че детето трябва да се справя само с колкото се може повече неща и че ако е способно да изпълни дадено действие, то в никакъв случай не трябва да му се помага. Без значение дали с намесата на възрастен ще е по-лесно, по-бързо, по-чисто, по-правилно или по-безопасно. Опитът ми до момента, с почти двегодишния ми син, показва, че този подход дава изключително добри резултати. И при двигателното развитие, и при храненето. Разбира се, и двете цели са постигнати за сметка на доста изцапани мебели, съдове, дрехи, изчакване и мотаене по детски площадки.
За мен е важно да възпитам детето си да бъде смело и инициативно, да се стреми да опитва различни неща и да подхожда по-скоро със смелост, отколкото със страх. Поемайки риска, че това понякога граничи с опасности и носи повече травми.
Обаче изпадам в следния казус на обществени места и детски площадки: добронамерени майки (и разбира се, любимите му баби, когато те са грижат за него и го извеждат) се затичват да помагат на детето ми да се качва по столове, пейки, пързалки и катерушки и той, разбира се, охотно приема. Защото, както всички добре знаем, човешката природа ни тласка към най-малкото съпротивление. Но това не значи, че е полезно и добре. Макар да е по-сигурно, не води до развитие. От друга страна, в същите тези ситуации аз се чувствам хем незачетена, защото всичко, към което се стремя и съм се опитала да постигна, се заличава, хем ме упрекват като немарлива майка, която не си гледа детето. Най-сериозният проблем обаче е фактът, че Филип започва да търси помощ, да не разчита на себе си и възможностите си и това го затрашава доста повече. Едно дете, оставено да бъде възможно най-активно и самостоятелно, почти няма опасност да се нарани, катерейки се по катерушки, защото то много добре усеща кое е възможно за него и кое – не. А когато възрастните помагат да се постигат невъзможни за способностите на мъничето цели, то тогава се създават и реалните опасности.
Майката на Филип