Здравейте, имам следния въпрос, синът ми е на 1 г.8 м. и от лятото го бяхме научили да показва кога му се ходи по голяма нужда. Започнахме и да го приучваме към гърне. Справяше се много добре, все по-често ходеше, докато един ден се подхлъзна в банята и падна. Не ми направи впечатление да се уплаши. Известно време (не веднага) след това спря да показва, че му се ходи до тоалетна и се отказа да показва и да ползва гърнето. Не мога да кажа дали това падане е причината, тъй като отказа не беше непосредствено след това, но е единствената ситуация, която аз свързвам със случая. От тогава доста говорим и се опитваме да постигнем този резултат (без никакъв натиск), но имаме успех едва 2-3 пъти само за последните месеци. При въпроси дали иска да ходи (и много обяснения), в повечето случаи отговорът е “Не”. Бихте ли ме посъветвали как да подходя в тази ситуация?
Това са въпроси които тревожат всяка майка. В повечето случаи приучването към гърне не е лесна работа. Преди всичко е важно да се приеме, че е много индивидуално за всяко дете, случва се в по различно време и по различни начини. Счита се, че в периода след година и половина децата започват да усещат кога пикочният мехур е пълен и кога им се ходи по голяма нужда. Тогава е периодът, в който да се развие връзката между мозъка от една страна и пикочният мехур и червата, от друга или казано по друг начин: това е времето, в което въвеждаме фрази като „има пиш” или „има ако”. Така развиваме у него и друго умение да назовава нуждите.
Как започва научаването на навика
Въвеждайте от ранна възраст елементи като гърне, на което детето може да сяда в началото дори с дрехи, да престоява там някакво кратко време. Да вижда мама, че отива в тоалетната. Тя от своя страна да показва, как се пуска водата или какво е това тоалетна хартия. Да произнася въведените фрази за всяка нужда.
Има признаци в поведението на детето, при които може да се познае, че моментът на обучението е започнало.
Детето усеща напрежение в коремчето малко преди това и прекъсва играта си. В такива моменти то застава в някой ъгъл сякаш се скрива и прави гримаси на напъване. Това е първият малък постигнат успех. Добре е да му се остави малко време преди да започне слагането на гърне. То трябва добре да осмисли тази физиологична функция. Това може да се случи и с помощта на игра или играчка. Като игра да отивате дo „скривалището” с някоя играчка и да обясните с две думи какво му е на „коремчето” в този момент и след това да свалите гащите на куклата и да я сложите в гърнето. Това може да се изиграва и с детето, но без насилие. Разбира се, ходенето по голяма нужда по-лесно се контролира от малката и е само един, максимум 2 пъти дневно (и по-рядко повече). Освен това по принцип се случва и горе-долу по едно и също време на деня. Но, е и това, което детето може да контролира, да се „стиска” дори и с дни, ако се е уплашило или в някакъв момент го е заболяло при изхождане. Често пъти детето започва да се приучва към навика, след което спира да иска да го случва. За изненада на майките, ще започна от тях, а не от детето. Ще премина и в първо лице: „Ти не си виновна, лоша и провалена като майка!”. Това е част от динамика, като всичко в живота има ритам, понякога регресираме в действията си. Вероятно от страх или нужда от контрол. Затова когато при мен дойдат родители с такъв казус, аз започвам с коментар: „да приемем, че всички рано или късно усвояваме различните социални навици и умения. Вие предполагам ходите при нужда в тоалетна, значи не просто сте изградили модел, но и сте добър пример. Вашето дете също ще ги усвои. Но щом е спряло, явно посочва, че нещо не е наред. В този момент не трябва са се спира ритъмът. Продължавате да го подканяте по едно и също време и запазвате сигурността на средата. Посланието е: Това не е опасно! Ти можеш! Които вървят с физически отклик на нежност, погалване по главата и т.н. Във възрастта между 2 и 3 години децата пишкат средно около 10 пъти на ден. За разлика от голямата нужда, те усещат, че им се пишка едва тогава, когато вече не могат да задържат урината. Това са добри знаци за начало, но е необходимо още малко време. Тези сигнали лесно могат да се игнорират, ако детето се занимава с нещо по-интересно за момента. Акцентът тук не е в „провалите”: “Е, пак ли!; Защо?” и т.н. Когато се напишка спокойно сменяте дрехите, все едно нищо не е станало. Така Вие няма да подсилите „вторичната полза” или казано по друг начин детето да разбере, че е важно само през критиката: „Когато се напишквам всички ми обръщат внимание, да негативно, но внимание!”. В случаите на успех поощрявате, хвалите. Дори и когато е казало и сте успели на половина да опазите процеса. Тогава поощрението е добре да звучи като: „Браво, но другият път ще ми кажеш по-рано!”.
Надежда Милева, психолог