Един от големите върхове в живота на всяка жена и на всяко семейство е раждането. Събитие, което оставя ясна следа занапред. И променя значително всичко след себе си. Често ми се случва да казвам, че е осмислящо, че помага да се подредят приоритетите, че дава различна перспектива и че след като една жена стане майка, тя вече неусетно преминава към възрастните. Но всички тези неща са по-скоро валидни за родителството, а не за самото раждане. Макар че то поставя началото.

И като говорим за начало, трябва да кажем, че за това как ще протече раждането, голямо значение има бременността
Моята беше тревожна и именно затова я определям като тежка. Макар че не съм лежала за задържане, не съм имала сериозни физически проблеми и т.н.  Усещането ми за нея беше много тревожно и имах ужасното чувство, че нещо не е наред. И не можех да разбера дали това е интуиция или просто страх.  От самото начало имаше разминаване между гестационната и ехографската възраст, а когато в 30-а гестационна седмица чух термина “асиметрична интраутеринна реатардация”, страховете ми вече не можеха да бъдат контролирани. Какво направих и как преминаха тези близо 3 месеца ще разкажа друг път, но ако някой от Вас се сблъсква с тази ситуация, винаги може да ми пише. Умея да давам подкрепа на другите. Истински добра съм в помагането. Затова го превърнах и в професия, защото е много близо до идеята ми за призвание.

На този емоционален фон раждането наближаваше
А аз някак не вярвах, че то може да стане естествено и безпроблемно. Изобщо нямах настройка за раждането, интересуваше ме само как е бебето, дали продължава да се развива и какво може да се направи за него в тази ситуация. А нагласата за раждане е важна. Сега, след второ вагинално раждане, още по-уверено и категорично няма да се уморя да повтарям, че раждането е много повече психо-емоционално, отколкото физическо изживяване. Точно затова трябва огромна сила на духа, за да го преживееш и то да остане една кулминация в живота ти, за която разказваш от време на време, по повод, но не се налага да я преработваш, изживяваш и преодоляваш. Един миг от миналото, който ти е дал толкова много.

Там, на границата
Раждането е необходимата инициация, която те превръща в майка. Казват, че раждането е единственото изживяване, което е еднакво близо както до живота, така и до смъртта. Лекарите наричат тази граница – на ръба на физиологията и патологията и са нащрек постоянно. Много е важно тръгвайки към болницата да се подготвим да посрещаме живота! Да сме уверени в себе си и в силата на природата и ако това не стига, поне да повярваме на статистиката, която сочи минимален брой усложнения и проблеми по време на раждане в наши дни, в болница. На този ръб единственото, което може да съхрани равновесието е подкрепата. И когато я намаш в себе си, трябва да я потърсиш и осигуриш отвън.

Когато ходиш по ръба, ти трябва сигурна ръка, която да ти помага да балансираш
Емоцията по време на раждане може да бъде различна. Както много позитивна и възторжена, каквато пожелавам да е на всички Ви, така и минорна, тревожна, стресирана, паникьосана… Моята беше от вторите. Тази обратна спирала е доста опасна. Защото те вкарва в едни дълбини, от които нищо добро не може да се очаква. Тогава това, което може да спаси положението е добрият екип. Хората около теб, които те “събират”, подкрепят и връщат към същината на случващото се.
Защото както всичко в живота, така и раждането е динамичен процес, който понякога не протича по плана ни. В моя случай, това, което коренно се размина с плана ми, беше, че се наложи индукция. Като огромен радетел на естественото раждане, приех доста тежко идеята, че все пак ще трябва да се предизвика процесът и да се включи банка с окситоцин. За мен най-тежкото от общо 5-часовото ми (ВТОРО) раждане бяха първите 2 часа, в които просто лежах със системата, машината записваше тоновете на бебето, а аз не усещах нищо. Само тревогата, която заглушаваше съзнанието ми. Тук отново е мястото на екипа и на доверието. Да знаеш, че всички се стремят да направят оптималното за теб и за детето ти. Да почувстваш грижата и искрената, истинска, човешка съпричастност. На хората, зад униформите.

За болката няма да говоря. Не защото я няма, а защото в този момент, тя наистина е без значение. И остава на заден план. Тотално засенчена от стихията на раждането.
Във физически план това, което е трудно за издържане по-скоро са умората и изтощението. И времето. Което понякога може да е много или да тече така бавно, че да ти се струва така. В този момент е важно да не губиш кураж. Защото когато физиката е на ръба на възможностите, тогава идват нови сили. Които ти дават устрем да успееш. Волята надделява и се справяш. Както трябва. За да дойде най-хубавото. За мен то беше придружено от силните ясни думи на Йоана: “Ето го милото бебе, ето го милото бебе”. И последва най-сладката прегръдка. Първа и за двама ни. И възможността да го посрещна, както трябва да се посрещат всички бебета – с любов и думите на мама. Пожелавам го горещо на всички! Защото е могъщо и несравнимо. И заличава всички тревоги, всички въпроси, а болката и умората просто изчезват.

Истински, истински прекрасно раждане, което нямаше да е такова без участието на много хора. 
Специално искам да изкажа благодарността си и към доц. Валентина Мазнейкова и д-р Петър Игнатов, които стриктно проследиха бременността ми и с чиято помощ Ян достигна заветните 3 кг. Неависими един от друг, аз получавах помощ, подкрепа и сигурност и от двамата.

Безкрайно благодаря за подкрепата и грижите на Илона, Йоана и Вики от акушерски кабинет “Зебра”. Илона държа ръката ми през цялата бременност и ми даваше кураж, когато аз го губех. Което се случваше често. А Йоана и Вики доближиха максимално раждането на Ян до представите ми. Също доста трудна задача.

Истински благодаря на д-р Илияна Мазнейкова, с която животът ме срещна неслучайно. Убедена съм, че това е една от онези важни срещи, които значат повече, отколкото предполагаме.

Не мога да не спомена и невероятната д-р Дамянова, която пое в ръцете и в грижите си и двете ми деца и го правеше с отговорността и всеотдайността на истинска майка.

Благодаря и на целия екип на АГО към МБАЛ “Света София”. Знаете ли в болницата, в която родих, всички гушкат бебетата и им се радват, сякаш това не са чужди деца, а са на техни близки. Няма рутина, няма пренебрежение, няма навик. Помагат и откликват без поза и без задължение. За една майка това няма как да не направи впечатление. И значи безкрайно много.

Майката на Филип и Ян