По данни на НСИ:
– През 2018 г. са регистрирани 28 961 юридически брака
– През 2018 г. са регистрирани 10 596 развода, с 185 повече от регистрираните през 2017
– Една трета от децата в България са на разведени родители
– Повече от 60% от бащите след развода виждат децата си „от време на време“, когато
„мама позволи“ или не го виждат въобще / данни от изследване на „Тhe Stepfamily
Foundation“/

В голям процент от разводите един от родителите остава изолиран от живота на детето, като в повечето случаи това е бащата. Биологично, всеки един от нас би могъл да бъде в ролята на родител, стига да не се бори с репродуктивни проблеми. Дали обаче е толкова лесно да играем ролята на „мама“ и „татко“? Статистиката относно отношенията на родителите в семействата в България е притеснителна – 1/3 от тях завършва с развод, а голяма част от децата живеят отчуждени от единия родител. Увлечени в това да излезем чисти от развода „наказваме“ „виновния“ родител като често нашето оръжие е общото ни дете.

Психологически погледнато има няколко неоспорими факта:
– И двамата родители са ЕДНАКВО важни в живота на детето;
– Увлечени в развода, родителите често пропускат нуждите на детето. Истината е, че психологически през развода минава всеки член на семейството независимо на колко години е;
– Отнема около 2 години на едно дете да се справи с травмата на развода, и то само ако родителите са намесили и терапевт;
– Разводът Е добро решение при наличие на нещастен брак;
– Гневът, който изпитвам към партньора по време и след развода в 80% от случаите се изсипва върху децата;

В моята практика няколко пъти съм чувала жени, които смело заявяват „Аз мога да си гледам детето сама, той за какво ми е?“ или „Да дава там пари и да не ме занимава, аз и детето ми нямаме нужда от него“, така както бащите споделят „Тя си го е родила, да си го гледа“, или „Детето си има майка, тя да се оправя с него, аз моята работа съм си я свършил“. Изглежда, че и двата пола се чувстват по-комфортно, когато се зачеркнат един друг, вместо да направят усилие и да поработят за хармонични отношения. Истината е, че психически здравото дете има нужда от двама родители, които ясно отиграват ролите си на майка и баща и не могат да бъда заменени от баба, мащеха, гледачка или друг партньор.

Ролята на бащата е много важна
Докато в процеса на израстване майките са тези, които подсигуряват грижите и задоволяването на физическите и емоционалните нужди, татковците са тези, които определят правилата и следят за тяхното прилагане. Бащата е фигурата, която носи усещането за физическа и емоционална сигурност. Ангажираният баща би поощрявал децата си към вътрешен растеж и сила. Проучванията показват, че когато бащите са привързани и подкрепящи, това значително влияе на когнитивното и социално развитие на детето. Ролята на бащата е определяща за това как ще изграждаме отношения докато растем, т.е начинът, по който нашият баща се отнася с нас ще повлияе върху това, което търсим и ще търсим у другите хора. Моделите, които бащата следва в своите собствени отношения – приятелски и интимни, до голяма степен ще са определящи за това как детето му се свърза с останалите или от какви контакти има нужда. В живота на момичето (предимно през отношенията с майката на детето, но и не само) бащата дава пример за добри отношения с мъжка фигура, а в живота си малкото момче оформя характера си, копирайки този на бащата. Затова и малките подрастващи момченца ще търсят одобрението на баща си още от ранна възраст. Когато баща отсъства, младите момчета ще търсят други мъжки фигури, за да определят „правилата” за това как да се държат и оцеляват в света. Момичетата, които по някаква причина растат без баща или мъжка фигура образец ще е по-вероятно да търсят мъж, който ще повтаря изоставянето или липсата на бащата.

Всяка една ситуация, в която детето е поставено пред това да избира единия или другия родител би била деструктивна за неговото развитие. Биологично ние растем със самоосъзнаването, че сме едно цяло, създадено от две половинки – едната на майката, другата на бащата. В този смисъл всяка една обида от единия родител към другия се приема от детето като обида към него. По същия начин настройването на детето от единия родител срещу другия или така нареченото „родителско отчуждаване“ засилва ниската самооценка на детето и след време може да прерасне в сериозен проблем. Това, че един брак не е успешен далеч не означава, че раздялата не може да е такава. Тя може да е дори здравословна за всички в семейството стига да намерим сили да дадем време на себе си да я осмислим и преминем през нея като възрастни.

Галина Кабаджова, психотерапевт