Пост от групата на 1 наум
Привет! Блъскам си главата с един казус за ревността към децата, от който изпитвам известно неудобство, затова пускам анонимен пост. Улавям се, че все по-често и изявено ревнувам двегодишния ми син от свекървата ми. Никога не съм била ревнив човек, нито пък съм свръхпротективен родител, дори напротив – нямам против да делегирам отговорности на бабите и дядовците, интегрирам ги напълно в живота ни и със сигурност не искам да звуча като жертва в ситуацията. Свекърва ми също е прекрасен, добър и всеотдаен човек, с безупречен подход към сина ми. Тъй като живеем в чужбина, вижданията ни са разпокъсани и все пак забелязвам, че двамата вече са изградили дълбока връзка. Благодарна и щастлива съм колко обичан е малкият, но често ми се случва да се чувствам напълно излишна, когато сме всички заедно. Синът ми се фокусира изцяло върху свекърва ми – търси само нея, плаче, ако тя излезе от стаята, настоява тя да го носи навън (все поведение, което никога не е проявявал спрямо мен). От друга страна почти не се сеща за мен, не се вълнува, когато се върна от някъде или, когато аз му се радвам. Много се старая да не прехвърлям върху конкретната ситуация собствените ми комплекси и дефицити, но ми е трудно да не вкарвам емоции, когато синът ми не ме забелязва с дни. На моменти наистина се чувствам малко неадекватна и излишна в динамиката на отношенията ни. Та, иска ми се да ви попитам дали сте минавали през нещо подобно, има ли някакво логично обяснение защо се случва и как да убедя самата себе си, че това не е състезание и, че няма смисъл да приемам нещата толкова лично и драматично?

Здравейте! Това, което описвате, е нормално. След появата на детето, майката вече не получава същото внимание, което е получавала, когато е била бременна. Това автоматично кара мозъкът ни на подсъзнателно ниво да търси причините и да се съмнява в стойността ни. Да, майки сме, рационални сме, осъзнаваме, че децата са много по-сладки от нас и околните искат да се занимават предимно с тях, но все пак рязкото намаляне, дори отсъствие на внимание към нас самите като личности, е възможно да ни разтревожи. Включвам се в поста Ви най-вече, защото аз преживях нещо подобно, но с моята майка – изключително всеотдайна с безупречен подход към детето ми. Но… заради мои собствени блокажи и ограничаващи вяврания, аз започнах да поставям под въпрос моите умения и знания като родител. Разбира се на този етап осъзнавам, че това е било крайно ненужно. Никой не може да замести майката. Никой. Но на децата “новите хора” са им изключително интересни. Особено, ако тези хора имат педагогически умения и знания. Казвам Ви това, за да Ви дам и друга гледна точка: времето на детето, прекарано със свекърва Ви, му е от полза. Ако тя се съобразява с Вашия начин на отглеждане на детето, не Ви влиза в личното пространство по неприятен начин, държи се с детето така, че да не подкопава ролята Ви, то най-вероятно нямате от какво да се притеснявате. Ревността ще отмине в момента, в който си дадете сметка, че тя е там, за да Ви отмени и да Ви помогне. Защото и Вие имате нужда от малко време за себе си. В началото исках да съм там за всичко. И се чувствах страшно излишна, когато видимо детето ми се забавляваше без мен. Но това е било толкова изкривено през моята призма. Всъщност фактите са такива; детето е имало професионално забавление от човек, когато го обича и му мисли доброто, аз съм получила моето време, майка ми (във Вашия случай свекърва) се чувства полезна и на Вас и на детето. Изглежда песен, нали 🙂 Но истината е, че и ние майките имаме нужда от валидиране на значимостта ни. И Ви разбирам напълно. Потърсете кое е това, което най-много Ви докосва в такава ситуация и започнете от там – защо го изпитвам, има ли резон или е плод на мои собствени страхове и ограничаващи вярвания, мога ли да надскоча миналото, за да бъда по-спокойна и уверена в настоящето, какво ме спира и създалата се ситуация не е ли изградена отново от мен?Тогава защо ми е толкова трудно да я приема? В какво се съмнявам и защо? Има ли реални причини или мозъкът ми ме връща към стари травми и приети норми от миналото? Мога ли да променя нещо и ще ми донесе ли то спокойствие? Всичко е вътре в нас. Успех!

Кристина Бомбева от 1 наум