Здравейте. От известно време има нещо, което ми тежи и дори натъжава. Може би не е редно да изпитвам подобни чувствa, но какво да направя? Бебето ни е на годинка. Правя всичко за него и го обичам безкрайно. Не съм спала вече година, събужда се на два часа(мъжът ми не може да го приспива и това пада само върху мен), не го записах на кухня и му готвя по три пъти на ден, мия го на почти всеки памперс. Ирая си с него и го нося, въпреки че той вече е много тежък, а аз слаба и това дори ми доведе здравословни проблеми, но не се оплаквам. Всичко правя с любов и желание. Тук идва нещото, което от няколко месеца много ми тежи-детето умира за баща си! Имам чувството, че мен не ме обича. Когато сме тримата плаче от мен и иска в него. Изобщо тримата ли сме-мен не ме забелязва въобще, дори напротив, дразни се и плаче, ако аз го взема, бяга при баща си, ако аз го заиграя и т.н. Двамата наистина си играят “по мъжки”, борят се, хвърлят се и прочие. Не ме разбирайте погрешно, радвам се за тяхната връзка, но просто ми се къса сърцето как плаче от майка си и не иска в мен, дори часове да е бил с татко. Дали е период? Някой имал ли е подобна ситуация? Ще започне ли да ни “харесва” еднакво..?

П.П. Приятелки ми казват “радвай се, почивай си” – ами не искам такава почивка…

Здравейте. Впечатлих се от Вашия пост, затова си позволих да помоля за разрешение да пиша в лично съобщение и да се опитам да дам насока, в която да мислите около Вашето затруднение.

Ще започна с коментар на онова, с което Вие сте започнала – а именно, колко трудно е всъщност да си майка. Не е само цветя и рози, не е само усмивки и благополучие, а труд, нерви и несгоди. И за всички хора е така, но разликите са в начина, по който всяка една жена се справя с трудностите на майчинството. Вие очевидно се справяте, поне от физическа гледна точка – приемате с отговорност задълженията си и ги вършите по най-добрия за Вас начин. Проблемът сякаш идва от начина, по който се справяте със ситуацията психически. Чудя се, дали е добре за една майка и за нейното дете, да се усеща многото работа и ангажименти, болките и болежките, но да не се усеща грижа за тази майка, за тази жена? Грижа от Вас към Вас самата и от други хора към Вас. Позволявате ли си да поискате нещо подобно за себе си? Искате ли помощ от други хора в ежедневието си? А ако не, защо?

Много жени във Вашето положение (не знам за Вас, само предполагам) смятат, че трудностите на майчинството трябва да се приемат без оплакване и безропотно. Сякаш ако една жена си позволи да каже, че й е трудно, или да поиска помощ, това я прави…лоша майка! „Истински добрите майки“ НИКОГА не се оплакват и се справят абсолютно сами – с цената на лични компромиси и болка (боли Ви кръста, както сама казвате, като пример, но продължавате да носите детето).  Ще си позволя да опровергая това погрешно смятане, толкова често срещано по нашите географски ширини. А ако продължим нататък в разсъжденията си, ще се съгласите ли с мен когато кажа, че за детето няма по-добър вариант от това майка му да е здрава, усмихната, да се ГРИЖИ за себе си, за да може да се грижи и за него самото? Тогава какво печелите от желанието си да полагате толкова усилия, при това без да си позволите поне малко „мрънкане“ (слагам го в кавички, защото не е мрънкане, а търсене на подкрепа)? Като че ли е нужно малко повече да погледнете към собствените си потребности и желания, не само към тези на детето.

Ще попитате „Защо пък да правя това, нима не е важно една майка да е до детето си?“. И тук ще разкажа малко за естествените психични етапи в развитието на едно дете. До една определена възраст майката и детето са кажи-речи „залепени“ и това е редно да е така. НО, след определено време (обикновено около прохождането на детето, тоест точно във възрастта, на която е Вашето), започва да се случва едно „разделяне“. Детето постепенно разбира, че не е част от майка си, че не е част от нейното тяло, а е отделно същество, което може да прави различни от мама неща, да иска различни от мама неща. Тук започва бунтът на малките хора, които огласяват със своите нервни изблици и тръшкане, че искат да бъдат оставени да се отделят и да са по-самостоятелни. Мисля, че това е сигналът, което Вашето дете Ви дава с желанието си да бъде с другия родител, а не с Вас, с която е по цял ден. Има нужда да е малко без Вас, да е само или с някой друг. Не забравяйте, че децата имат потребност да изградят стабилна връзка и с бащите си и това няма да се случи, ако детето „избира“ само и единствено Вас, а никога – таткото. Позволете на баща и син да случат специалната връзка „само за тях“, и мислете защо се чувствате отхвърлена от това? Авторитетът на бащата трябва да се изгради, да укрепне, защото с времето и порастването синът Ви ще има нужда от напътствията на своя баща. Вие също ще имате нужда от силен партньор, който да Ви помага с тежката задача по възпитанието. Ако детето никога не предпочита баща си пред майка си (особено ако е момче), аз като специалист бих се разтревожила за това дете.

Когато детето крещи, противопоставя се, казва че не Ви иска, или дори че Ви мрази (и това се чува често от някои родители), то всъщност просто изразява своите естествени емоции. И действително НЕ мрази родителя си, но може би казва, че има една граница, която родителят е прекрачил в желанието си за близост с детето. Вашият син все повече ще има нужда да е самостоятелен, да се справя без Вас, и ако Ви е трудно да се справите с това, защото го приемате като отхвърляне или като липса на любов, то бих Ви посъветвала да помислите защо така се случват нещата? По-скоро това е Вашето затруднение – защо толкова държите детето да Ви приема и да Ви дава любов непрекъснато?

Има една прекрасна мисъл, че децата не се появяват на този свят, за да бъдат благодарни на родителите си. Те са прекрасни, но имат нужда да правят свои си неща, и колкото повече един родител се опитва да бъде близо до детето си ВИНАГИ и във всички случаи, толкова повече детето ще се бунтува срещу това.

Детето Ви Ви обича, бъдете уверена в това! Просто може би е важно да му дадете пространство да изразява своите предпочитания (Вие същи невинаги искате да сте с даден човек, а с друг понякога, и това не значи, че не обичате този първия човек, нали?), като междувременно намерите време да се занимавате с Вашите любими неща. Гарантирам Ви, че ако се отдръпнете малко от сина си, той сам ще Ви потърси от един момент нататък, защото така или иначе – децата имат нужда от прекрасните си майки, но имат нужда и от това да им домъчнее за тази мама, и сами да я потърсят!

Последно – не забравяйте, че Вие и бащата не се състезавате за любовта на детето. То има нужда и обича и двама ви. Успех и дано нещата се изгладят във времето!

Елена Мечева, психолог