Засрамването не помага, а боли

“Членувах в една група. Беше ми много интересно да чета и да гледам. Имах нужда да задам въпрос, имах нужда от помощ и подкрепа. Наругаха ме. Случи се да знам отговора на това, което се пита и се включих с коментар. Наругаха ме. Засрамих се и не пожелах да пиша повече. И не посмях да питам повече.”

Най-лесно е да засрамваш и да сочиш с пръст. Това не е признак за достойнство. А по-скоро за липсата му. Онова, което прави хората човеци, е, че можем да си помагаме. Цивилизацията започва там, където е намерено първото превързано коляно. А не там, където слабите се изоставят. Никой не се е родил научен, всеки нещо не знае. Това е нормално, а не повод за срам. Не можем да знаем всичко, но можем да питаме, да говорим, да се разбираме. И най-вече да си помагаме. Целта на групата е именно такава. Ето защо основното правило е срещу недобронамерени и подигравателни коментари. Защото те нараняват, а не носят поука. Твърде висока цена за просто една злорада усмивка, която измамно и за кратко задоволява нуждата ни да чувстваме, че сме по-добри. Това не е проява на превъзходство, а повече на страх. Никой не е застрахован от грешки. Но когато спрем да се питаме и да си помагаме – грешките стават още повече. Защото оставаме сами в страховете си.

Нередно е да се подиграваме на другите. Затова тук се стремим да направим пространството безопасно. Но когато групата е огромна е трудно. Затова имаме нужда от помощта на всички Ви. Не подминавайте такива прояви! Реагирайте и докладвайте! Така срамът и съмнението ще бъдат заменени от доверие и подкрепа. Както за засрамващите, така и за срамуващите се. Защото сме едни и същи. И не сме сами, когато можем да сме заедно.