Бебето ни ще стане на 2 месеца съвсем скоро и имам чувството, че може да (за)спи навсякъде, само не и в нейното легло.
Съвети как да променим това? (случва се да заспи и тогава да я сложим в креватчето й, но се буди скоро след това и не успяваме да я приспим в него).


На два месеца всяко бебе има нужда от контакта с възрастен. И когато този контакт липсва, за тях светва сигнална лампа, че са в опасност. Това е инстинкт за оцеляване, а не каприз. Бебета и децата растат, когато общуват, когато са гушкани и носени, когато с тях се взаимодейства, дори когато спят да усещат, че не са сами. Естествено е и ние да искаме да си ползваме тялото само за себе си в някакви моменти, но и това ще дойде. Когато пораснат повечето гушкани, приспивани деца, практикували съвместен сън с родителите си, сами се отделят и започват да си заспиват първоначално самички, а след това и в самостоятелни стаи, но това става когато надраснат нуждата си от контакт с възрастен, за да заспят или спят.

Прекрасно е, че гушкате бебето постоянно, то наистина има нужда от това и от опит мога да кажа, че носи само добро. Да не казвам, че това време е адски малко, изнизва се сякаш за секунди и после цял живот ги гледаш пораснали. Искаш да ги гушкаш и носиш, но вече не може, те не ти дават или вече са прекалено тежки :))) Но ти все така имаш нуждата да ги прегръщаш… Бебешкият период е само около 2-3 – 4 години. Та това е толкова малко време, сравнено с целия ни живот.
Иначе да се научи бебе да се самоуспокоява на 2, 3-8, 10 … месеца е отдавна отречено от всички съвременни психолози. Нелогично е, не е физиологично дори… против всякакви инстинкти и на бебето, и на майката. Не е случайно, че когато бебето се разплаче, дори да не е точно нашето, ние изпитваме нужда веднага да го гушнем и да го успокоим… Това не е някакъв дефект на природата. Това е еволюцията, която е програмирала реакциите на нашата хормонална система, така че да осигури защитата, грижата, оцеляването и изхранването на бебетата ни. Нашите бебета се раждат най-недоразвити, в сравнение с другите бозайници, мозъкът им е едва 25 % от мозъка на възрастен. И по този повод, те изобщо не разполагат с механизми да се самоуспокояват, те не познават времето, нямат абстрактно мислене. За тях всичко се случва тук и сега. Освен това ние спадаме към носещите бозайници, т.е. предполага се, че носим бебетата си с нас на всякъде и тяхната биология е такава, че очаква това да се случва. Да не говорим, че от психологическа гледна точка, бебето все още няма АЗ, то е едно цяло с мама, това е т.нар. 4 триместър. Мозъчната кора още не е развита и то няма как да знае кое е и какво е и колко време има до някакво си събитие, не може да манипулира…
Здравото емоционално бебе/дете дава ясни сигнали за себе си, за това, че има потребности (глад, мокро му е, страх го е, иска контакт) и очаква и е добре, и е важно тези сигнали да бъдат отчетени и на тях да се реагира и потребностите да бъда задоволени. Така се изгражда стабилна връзка на доверие. То разбира, че светът е хубав и добронамерен, че е защитено, че има стойност. Обратното – незадоволяването на потребностите, приучаването на някаква псевдосаморегулация води до негативни последици за него в бъдеще – липса на доверие, невъзможност за създаване на трайни връзки с хората, неувереност, ниска самооценка.

Чудесен пример за това са децата в домовете за сираци (вече уж няма такива), но там например бебетата не плачат и по-големите тодлърчета – не плачат, там е тихо. Те не реагират на стимули, на показват нужди. Те просто никога не са били гушкани и отдавна са загубили надежда, че ще бъдат чути за каквото и да е.

Десислава Пеева, консултант по кърмене, сертифициран към Международния борд по лактация, консултант към Дружеството по позитивна психотерапия в България