Щастието Ви е пълно. Синът Ви се сдоби със сестричка, малко сладко бебенце. Минаха само няколко дни от завръщането Ви вкъщи и се случи нещо ужасно. Накърмихте бебето и го оставихте в количката, след което отидохте в кухнята. Изведнъж чувате рев. Малката! Веднага изтичвате обратно и виждате как синът Ви се е надвесил над количката и удря с дрънкалката, след това се обръща и попада право в ръцете Ви.

Какво да правите?
Не го удряйте! Също така не почвайте да му крещите. И за да няма никакво недоразумение: в никакъв случай действието на сина Ви не бива да бъде оправдано, напротив. Може да сте напълно сигурна, че той е бил съвсем наясно какво прави. Това не е бил неуспешен опит да извика бебето да си играят, нито пък непохватно установяване на контакт. Напротив – напълно съзнателно агресивно действие, подхранвано от факта, че малката привлича към себе си цялата нежност и всичкото внимание.

Изведнъж синът Ви с ужас е установил, че му се налага да дели любимата си майка и че може би тя повече обича малката. Не, не, той не е сляп! Защо иначе ще е тоз блясък в очите й, щом вземе бебето на ръце, тази преливаща любов в погледа й. Това е положението. Новороденото е превзело сърцето Ви, а синчето се тресе от люта ревност.

А ревността е едно от най-бурните емоционални състояния, и то не само в детска възраст. Тя може да подтикне и най-кроткия човек към най-неочаквани, ужасни действия. А синът Ви стои, току-що уловен в такова пъклено дело. Трябва да реагирате, но как? Първият импулс Ви кара да му викнете и да го хванете. Не го правете! Така всичко ще стане по-лошо. Подозрението на сина Ви, че цялата любов е насочена към малката само ще се засили. Вместо това действайте парадоксално. Гушнете сина си. Седнете с него на канапето, дръжте го здраво и го галете. Ще видите, че след известно време напрежението му ще отслабне, съпротивата на малкото телце ще се уталожи. Постепенно ще стане по-спокоен.

Възможно е да се разплаче в ръцете Ви. Оставете го да се изплаче. Прави го заради себе си, защото съжалява, че е действал така глупаво, че е бил лош и невъздържан. Това са сълзи на разкаяние, а те са много важни. Освобождават душата му, гонят ревността и извеждат тъгата, че е изгубил любовта на мама. Сълзите са израз на тази тъга и в същото време нейното преодоляване.

Запомнете: не е необходимо да кажете някакви велики слова, нито пък да питате: “Защо го направи?”. Излишен въпрос, с който няма нищо да постигнете. Останете до сина си спокойно и тихо и продължавайте да го притискате към себе си. Като се наплаче, избършете сълзите му и го попитайте дали не иска да Ви помогне в кухнята.

Откъс от книгата “Малък детски психотерапевт” на Йоханес Вилкес, изд. “Колибри”