Категорично! Децата трябва да бъдат слагани в столче за кола и да се возят сами на задната седалка. Без постоянно да се предлагат активности и забавления.
Пътувахме за празниците, допринасяхме и ние за трафика, и беше кошмарно. На отиване, през цялото време исках да се откажа, да слазя, да не почиваме никъде, да се приберем и повече никога никъде да не ходим, докато Филип не стане поне на 5. Или просто да умра. Там, на поляната в Лещен, и да се свърши с цялата мъка. Грешката ми беше, че седях отзад, при него, през цялото време. Той спа едва през половината път. А аз така и не се преместих отпред. Съответно ми стана лошо от завоите и когато той се събуди нямах сили и ресурс да го забавлявам по никакъв начин. Не можеше да спрем, защото щяхме да се забавим още повече, а той трябваше да яде скоро. И тогава адът настана. Аз носех нарязани краставички и чери домати, правейки се на образцова майка. Но те не свършиха кой знае каква работа. Няма какво да Ви го описвам. Ясно Ви е. Мазало и крясъци на почивки.
Толкова ме беше страх от връщането, че се замислях дали да не тръгнем през нощта. Съпругът ми категорично отказа да се жертва и да кара през нощта, докато останалите спим и трябваше да измисля друго нещо. Тогава реших, че ще опитам съвета на приятелка и ще се кача на предната седалка, без да давам поводи и възможности за глезотия.
И стана. Филип пътува три часа и половина. От които само час и половина спа. Спряхме за кратък обяд и почивка. След това продължихме още два часа. Детето беше будно. И не шукна. Е, изяде няколко солети и едно сокче, но това ми се струва добра цена за кошмара, който преживях на отиване. Гледаше си през прозореца. Побутваше разни играчки, които му бях взела. Ние пеехме детски песни. Аз не поглеждах назад, за да не го подсещам, че може да иска да играем. И животът беше прекрасен. Опитайте! И ако имате някакво супер решение за този казус, споделяйте!
Майката на Филип