Синът ми е на 1 г.9 м. При контакт с други деца на сходна възраст е сравнително отстъпчив и много рядко проявява агресия спрямо тях. Много по-често обаче те проявяват такава към него. Например днес едно дете посегна да го удари 2-3 пъти с една играчка за бутане и то без въобще да са влезли преди това в контакт или синът ми да е посегнал за нещо към него. Бабата си го дръпна и му се накара, но те били такива, малки още и не разбирали. Каква реакция от моя страна би била адекватна в случая? Не само за моето дете, но и за другото? Освен това има ли нужда по някакъв начин да се опитвам да обясня на сина ми реакцията на другото дете? Сега например му обяснявах, че детето е било разстроено от нещо, не че конкретно той нещо е направил, но не знам дали е правилно…. Благодаря предварително!
Въпрсът за родителската реакция наистина е основополагащ. Все пак е добре да си припомним, че във възрастта преди да проговорят често се случва децата да се удрят едно друго, в опит да привлекат внимание и е добре това да не го бъркаме с агресия. Важно е родителят да обясни на детето си поведението на другото дете. Няма как тук да дам “правилиният отговор”, тъй като няма как той да е идентичен за различните хора и ситуации. Възможно е другото дете (което удря “без причина”) да е искало да бъде на мястото на някой, който се забавлява; да се е изплашило, че ще му отнеме радостта от някоя играчка; просто да поиска да го забележи и да не знае как да го покани да играят заедно; да се е натъжило, че неговата майка не е с него и да се е ядосало, че не е на мястото на детето, което е с майка си; да се е ядосало, че са му отказали сладоледи, да не се е справило със собствените си емоции. Нима на нас възрастните не ни се случва някой изнервен шофьор да ни засече или да ни се ядоса, че сме на пътя му, да се развика, просто защото бърза, страх го е да си няма проблеми в работата и по някаква случайност пътищата ни да са се пресекли и да си го изкарва на нас. Много е важно, когато родителят дава обяснение на детето си за поведението на другите да не вменява чувство за вина у самото дете (защото ти си лош), както и да не го настройва срещу другите (защото те са лоши). И в двата случая рискува да попречи на детето си да изгражда във времето връзки на доверие, споделяне и взаимност. Ако детето по някакъв начин е допринесло да получи в отговор агресивно отношение е добре да му се обясни какво в неговото поведение е провокирало тази реакция. (“Постъпката ти е лоша” е различно от “Ти си пош”). Относно адекватната реакция за другото дете е трудно да се каже. Все пак то се възпитава от други родители и това е тяхна задача. Но може да се опитате да им покажете как да играят без да се нараняват и те да решат дали искат да го направят. Често отновният страх на родителите е, че не искат детето им да е агресор, но не искат и да е в ролята на жертва. Това може да се избегне с говорене, обясняване на ситуациите, търсене на пътища за разрешаване на конфликтите или невлизане в тях. Но определено децата най-много се учат от примера, който виждат от родителите си. За това е добре да си даваме сметка за собственото си поведение, реакции, мотиви и усещания и когато сме спокойни за себе си, бихме могли да сме спокойни и за децата си. Успех, кураж и търпение!
Лиляна Тръпчева, психолог